26.09.12

От днешното утро гълъбите плачат цвета на очите ти - зелено.
Плачат го, танцуват го.
Плачат го щастливо.
Желаят и се молят мълчаливо за душата ти красива - цвят на водни лилии.
Плачат от утеха.
Намерили са извора- живот.
Плачат и мечтаят твоя зов.
Звездите ще вещаят твоя ход.
Зелено е.

04.10.12

Вече нямам и сълзи да плача.
Нямам сили, а така да ме изгаря да крещя.
Душата ти изцапа моята и се затри безследно.
Не желая да го зная, но било е за последно.
Любовта отишла е безследно.
А на мене от целувките ти още ми е медно..
В душата непрогледно.
А да ме обичат след като си ме нарече-вредно.

Дано вкуса му мазен и горчив да ти харесва.
Докато лицето ти заплесва.
Кучка безсловесна.
Толкова си лесна..
А аз си мислех - " Боже..толкоз ли съм грешна?'
Любовта ти уж за мене беше вечна.
Гърдата ти за него е безмлечна.
Сълзата безутешна-роня я за любовта ти всъщност анемична.
Към лъжата й е мойта алергична.

Любовта не ме тревожи.
Тялото ми ще положи.
На таляна в агнешките кожи.
Хора гледат и докосват се в ложи.
На първия балкон са бодлокожи.
Втори ред-дебелокожи.
Музата под пръстите ми кулминацията ще поотложи.
С целувка-връзка ще заложи.
Може и да я предполжи.
Кой да предположи..
По кожата ми вдъхновено ще доложи.
Устата ми-цветето й ще разложи.
Цвят и мирис на боя ще обгърне лявата страна.
И тогава на петна ще избие любовта.

Красотата на смеха е в тишината на града.
В думите не я пестя.
Взела е отдавна в себе си страха.
Провали няма.
Своето изкуство сме сковали.
Мечти сме разкопали.
Вкусното.
Изкуството сме мариновали и защриховали.
Триъгълници и овали.
Някак вечерта ме пали.
Кога така превкусно сме се яли?
И кога така в завивките заспали сме мечтали?
Усмивката й гали.

С очи на гущер.
В ръката с пушка.
Стреля рози.
Няма да те вози.
С устата смуче пози.
В трамвай се вози с носорози.
Отново рози.
Красотата и ти лепва диагнози.
Изрази, копнежи.
Плуваме в медузи свежи.
Парят ни не те-кафези.
Свободата глези.
Песове и драматурзи на диези.
Краставички - майонези..
Музи.
Надлези.
Охлузи.
Гази с разрези в разказите спрели.
С тях опитва слепите да обуржоази.
Без да се контузи в недъзи.

Не знае за авторката си нищо.
Не е и нужно.
Стига някъде да се изливат дружно.
В редове я слага да нощува.
С думи я полива.
Вдъхновението стрива.
Красотата дави си в очите възкафяви.
В мечтите прави няма пляви.
Всичко им се нрави.
Гущерови крави.
Бледо сме лилави.
Времето го няма.
Няма кой и да ни бави.
Тъмноморави управи.
Между редове в картинни рими.
Така необходими.
В междупръстието лежат и на килими.

14.11.2011

Пипах се, а те ми плюеха изкуството.И му се смееха..Потоп от сок - Залях ги.Нямам тайни. Хвани ми състоянието.

21.01.2011

Чувствам, че краят на силите ми наближава.
Не зная...Дали ще дочакам изгрева?
Чакам го вече толкова време..
Става все по-тъмно, все по-студено.
Уморена съм, иска ми се да си полегна,
да си почина..
Но той всячески опитва да ме спре.
Този глас вътре в мен, опитва се да ме държи
будна, не ми дава да заспя.
Нямало да се събудя никога.
Чувствам ги как ме напускат, силите ми.
Усещам ги бавно как изпълзяват от кожата ми.
А теб все още те няма изгрев мой...
Къде си, защо се бавиш?
Те си отиват, а ти не идваш.

Алиса кръстих обсесията ти да лъжеш.И плътската ти гавра кръстих- Алис.Душевна проститутка.Добре ти плащат с чувства.

6.10.2010

 Чувствам се като шизофреничка...помислих си аз.
- Искам да ти покажа всички чувства, които могат да те накарат да се чувстваш като шизофреничка!-каза ми тя.
В този момент осъзнах, че съм споделила тази мисъл на глас...не само със себе си..бях я споделила и с нея.
Дълго след като тя затвори телефона, аз продължавах да потъвам все по-дълбоко в тази мисъл..в това.
От къде се родиха тези необясними усещания, от тази болест или тя се роди от усещанията? Толкова нереални в
реалността,необясними, наши!
Самото чувство ли ме кара да се усещам така луда?
Или просто липсата на какъвто и да било начин да го опиша!?..дори на себе си..Как тогава щях да го опиша на нея,  да го изрисувам в усещанията и..
Въпросите валяха в главата ми като летен дъжд, изсипваха се бързо. В един момент този дъжд спря, така както се беше появил.Изгря слънце, хубаво чувство, което ни усмихна, едновременно, а бяхме на две различни места далеч една от друга.Усетих далечната и усмивка толкова близо..Усещах нея навсякъде,усещах я в себе си!
Може би наистина е болест...Има ли лекарство за тази болест? Какво е? Тя ли е? ...или тя е причината болестта да се влошава, да се развива в мен със страшна сила?
Дните, моментите минаваха, те идваха и си отиваха, но някаква част от времето спря в онази,
неделна вечер преливаща се в ранната сутрин на понеделника.То реши да ни остави там, в онзи момент, когато се сляхме, сля се всичко около нас..в едно.
...Какво му стана на това време??
Заспивах..Заспивах, задавайки си ужасно много въпроси...на фона на тези красиви усещания, на тези картини рисувани с непознати цветове в друго измерение.
Всичко беше непознато,  всичко беше ново и удивително. Но нещо ми се стори ужасно познато, лицето й!
То беше някак си ново и променено. Сияеше...беше някак си чиста.
Усещах как болестта се влошаваше с всяка мисъл. Заспах с мисълта за нея, по-красива от всякога.