...не исках да плача. Казаха ми, че не трябва - забранено е. Нямах глас.. сълзите бяха нейни. Бяха се разбрали и отдали години преди. Спрях да пиша неотдавна. В чувствата ми музата пресъхваше бавно. Ден по ден, ден по ден... Нещо все на тръгване от мен. Не исках да плача. Нямах глас - сълзите я крещяха. Някъде в снимка я познаха. Да си ги беше взела и тях и спомените на тръгване. Непонятно стъргане към нещо в ада ми познато.
Кучката е с ключа - накара ме отново да я пиша. От мен така и не излезе глиста.
До кога като сега? Душата замина в забвение - тъгата получи смирение. 
..чувства на бдение.