Пасираше любимото си ястие в зелено.

Продуктите си бе наредила на кухненския плот. Вляво и лежаха.

Пушеше си свития тютюн и пасираше.

Беше гола. От време на време се обръщаше да сподели с мен изваяната си усмивка.

Беше топло, но зърната й бяха настръхнали.

По цялата й кожа тичаше тръпката - провокирана от пасирането или от желанията, които я изгаряха...кой знае...

Трудна бе за разбиране, както труден бе и леда за разбиване.

Просягаше се, сякаш премерено, за всеки един от продуктите.

Действията й бяха механизирани в тази приготовка. Приготвяше нещо добре познато, нещо любимо.

Говорехме за топлината, за мечтата.

Тя - за топлината, която така обичаше.

Аз - за мечтата ми, в която тя тичаше.

Престраших се. Приближих я.

Обгърнах с ръцете си студени горещината на тялото й.

Бях дошла да се стопля. Застанала така в гръб кожата й ме приканваше, желаеше да я целувам.

Преброих допустимия според ситуацията брой целувки и й ги подарих.

Раздадох ги като топъл хляб.

Реших да рискувам. Тръгвайки към обичайното си място на бялото грамаданско канапе, в ръката си едва придържаща с превъзбуда долята чаша вино, тайно-явно оставих нещо до продуктите й.

Отивайки минути преди това към нея - така красива и задна, обърната в гръб, докато не гледа бях извадила сърцето си.

Сложих му даже въображаема червена панделка - очите й имаха моя поглед, щеше да я види.

Оставих си органа там до авокадото и доматите.

Подарявах й коледно едно вечно тичащо и обичащо сърце.

Разговора продължаваше. Знаех, че трудно се врича, но се надявах, че и тя все още може да обича и желае от мен все повече да знае.

Редувах виното с чая и се унасях все повече в говора й - всичко в едно

събиращ, пристрастяващ, без думи оставящ.

Някога друга предишна ми бе казала, че не мога да правя две неща едновременно.

Оборих и твърдението точно в този момент!

Вършех не две, а три неща едновременно...

Слушах изящни слова, изливащи се в мен като греяно вино в гърлото ми, говорех й в рими думи решими, и гледайки я обхождах тялото й в похот.

... и пиех ли пиех, и нея пиех и алкохола си пиех.

Вече замаяна летях из стаята. Дали тя ме напи така или виното?

Не, нямаше никaкво значение. Важното е, че полетях.

И така между приказките, пасатора и тютюна продуктите й привършиха.

Бе стигнала до сърцето ми.

Облизвайки устни от представата за междубедрието и насладата, отплеснато пропуснах да забележа и отбележа какво държи в ръцете си.

Пасаторът нещо заяде - от мен вик се нададе.

Неизмерима болка ме прояде.
Докато се усети да го види и различи, половината вече бе изсечено от малките остри ножове. Още леко туптеше... по–рядко... и по–рядко.
Цвета на кръвта зави зеленото й любимо лакомство. Сякаш там си принадлежеше.
Харесаха се съставките...
Пасаторът се бе изплъзнал от ръката й – въргаляше се по пода, още работеше.
Тя мълчеше в гръб и гледаше – сърцето още туптеше.
Не смееше да се обърне. Мислеше, че ще ме намери мъртва и аз да се въргалям на пода и с пасатора да танцуваме последен интересен, смразяващ топлото й ложе танц.
Обърна се. В непоносимата тишина освен своето дихание беше различила и чуждо – моето.
Аз седях на бюрото й и пушех. Гледах я. Гледахме се. Очаквахме.
Нямайки очаквания какво да очакваме.
Разсмях се. Тя с ужас гледаше дупката в гърдите ми. Броеше дните ни.
Задушаваше се, но не плачеше. Тя никога не плачеше. Беше хвърлила и последните си запаси сълзи за други – предишни някога.
За мен не бе предвидила да остави и не я виня.
Исках си я такава несълзлива. Такава си я избрах и познах.
Желаех я и дерзаех само в усмивка.
С моята опитвах сега да провокирам нейната. Трудно й устояваше.
Преди обаче да пасира сърцето ми бе всичко това. Сега трудно се връщаше в реалността. Ужасът от стореното я бе превзел. Не. Не този ужас от евентуалната ми загуба, а ужаса от грешката й. Просто от стореното.
Това, че бе объркала съставките и бе развалила ястието, сякаш това най много я    ужасяваше.
Времето за това изражение бе на привършване. Като анимация лицето й прие задоволна форма. Усмихна се. Заговорнически – доволна.
Започна гласно да се смее. Душата й ликуваше. Нещо в нея танцуваше.
Някакво удовлетворение ликуваше.
Отвори фурната. Беше топла. Топла като орган. Туптеше.
Не бързаше, ама никак. Чакаше и се усмихваше на учудването и интереса ми.
Тогава и само тогава предизвика в мен очакване.
И точно тогава в кулминацията на това ми първо и последно нейно очакване го извади.
Топло и красиво.. Преливащо в топлите студени нюанси на розово, лилаво, червено...
Едно красиво, светещо – изключително ново и чисто сърце.
Моят коледен подарък. НОВО сърце. Сложи го с усмивка на черната масичка в нозете ми. Харесах си го – любов от пръв поглед.
Гледах го с такава наслада и желание, че чак ме поби уплах.
Докоснах го... Носеше нейния аромат.
Поех го в ръце. Със своите тя обгърна моите. Секундите приеха видението на минути докато го поставяхме. Запълнихме зейналата в мен дупка.
Преродих се нова. Пренесе ме на ръце до голямото бяло канапе вляво от мен и започна да ме шие. Ши ме цял ден и цяла нощ. С кожата си попиваше удоволствената ми пот.
Събудих се след много часове. Прегръщах я силно – нова я обгръщах по-цяла от всякога. Целунах косата й, погалих бедрата й. Станах. Направих кафе на любимото си прераждане в любимата й чаша за ром. Не беше време за ром, но така го обичаше. Стрелката на часовника сочеше времето за късното и следобедно сутрешно кафе. Запалих цигарата й. Легнах и се загледах в тавана. Аромата я събуди, а мен усмивката й.
Чаках я с нетърпение. Сутрешно бдение. Време за вечеря. На масата ни чакаше снощното й любимо ястие. И то бе ново разбира се . Сърцето ми ни очакваше в прекрасния коледен сервиз...